excuse me
ИКСК-йуз миИзвинете
„Извинете“ върши две различни работи: с него се извиняваш, но и спираш непознат на улицата, за да попиташ нещо. Не всеки език слага двете в една дума – някои имат отделен израз за привличане на внимание и друг за истинското съжаление. Тук чуваш 26 варианта и виждаш къде рискуваш да се извиниш, когато си искал само да попиташ.
excuse me
ИКСК-йуз миИзвинете
Българското „извинете“ [izviNEte] е учтивата форма към непознат, а „извинение“ [izviNEnie] е самото съществително – нещо, което поднасяш. Английският държи двете отделно: „excuse me“ [ИКСК-йуз ми] спира някого, докато „apology“ е съществителното и не се използва като възклицание. Норвежкият дели двете дори в писмен вид: „unnskyld“ [únn-skyld] спира някого и извинява, а „unnskyldning“ [únn-skyld-ning] е съществителното.
Италианското „scusi“ [СКУ-зи] е учтивата форма и върши и двете работи, точно като българското „извинете“. Сирийският арабски прави обратното: „لو سمحت“ [law samaḥt] значи „ако позволиш“ и служи, за да привлечеш внимание, докато „اعتذار“ [iʕtizār] е съществителното за извинение. Гръцкото „με συγχωρείτε“ [me si-cho-rí-te] е цял израз – буквално „простете ме“ – а „απολογία“ [a-po-lo-yí-a] е съществителното, точно както в английския.
Полското „przepraszam“ започва с prz – струпване, което българското ухо чува като пше. Българският също струпва съгласни, но не в тази комбинация, и затова първата сричка обикновено се разтяга. Шведското „ursäkta“ пък започва със закръглената гласна ü, каквато в българския няма.
Руското „извините“ [is-wi-ní-tje] е почти същата дума като българската, но разликите са две: гласната в средата е и, а не е, и крайното т е меко. Датското „undskyld“ върви в обратната посока – там съгласните се стопяват и писаното d изчезва напълно. Финското „anteeksi“ [AN-teek-si] пък е с дълга гласна в средата, а ударението стои на първата сричка, каквото и да следва.
Най-честата грешка е точно с руското „извините“: българинът го казва с е в средата, по модела на „извинете“, и разликата се чува мигновено. Втората е ударението в „przepraszam“ – то пада на средната сричка,, а не на първата. Третата е хърватското „oprostite“: то изглежда прозрачно за българин и наистина значи същото, но ударението му не е там, където го търси българското ухо.
Турското „özür“ събира двете най-чужди гласни, ö и ü, в една двусрична дума и българинът ги свежда до о и у. А японското „すみません“ [sumimasen] се използва много по-често, отколкото българинът би се извинил – при влизане, при въпрос, дори вместо благодарност.
Езика, който учиш, избираш в приложението – той не зависи от езика на сайта.
Вече имаш профил? Влез
С регистрацията приемаш нашите Условия и Политика за поверителност.